english  bulgarian    
 за проекта   начало  документи  договори  карти  личности  книги  хронология  библиография  галерия  контакти 
 trans.gif28.03.2017

  1. СРЕДНОВЕКОВНА БЪЛГАРИЯ (VII–XIV В.)  
  2. БЪЛГАРИЯ ПОД ОСМАНСКА ВЛАСТ (XV–XIX В.)  
  3. МОДЕРНА БЪЛГАРСКА ДЪРЖАВА (1878–1944 Г.)  
  4. БЪЛГАРСКАТА ДЪРЖАВА СЛЕД 1944 Г.  
 

БЪЛГАРСКАТА ДЪРЖАВА СЛЕД 1944 г.

 

Настъпилите преобразования в Източна Европа през втората половина на 1944 г. създават предпоставки за радикални промени във всички сфери от цялостния живот в България. Поради собствени държавни съображения Москва принуждава София да търси сближение и приятелство с Белград и насърчава ретроидеята за изграждане на федерация между двете държави. В замисленото бъдещо междудържавно обединение на България е отредено неравноправно партньорство. Геостратегическият проект предвижда тя да се включи във федерация наравно с други шест републики (Сърбия, Черна гора, Хърватско, Словения, Македония (заедно с Пиринска Македония), Босна и Херцеговина), но с подчертано водеща роля на Белград.

Македонските българи в страната дочакват с боязън и страх държавно-политическите промени през есента на 1944 г. Оказва се, че песимистичните им помисли и притеснения имат основания. В България, като пряко отражение от новата външна политика на страната, започват репресии и съдебни произволи и срещу македонски дейци. Новите управляващи “забравят” за значението и целта на македонското освободително движение, както и за българската идентичност на неговите дейци. “Македонизмът” се насажда  като държавна идеология и започва активна работа в посока към присъединяване на Пиринска Македония към НР Македония. За да може българското население в Пиринския край бързо и лесно да “припознае” своя нов род, четмо и писмо, се пропагандират различни инициативи – приемане на учители по “македонски” език от Скопие; разпространяване на художествена литература и учебни пособия, възхваляващи “македонската” култура и нация; изземване и унищожаване на книги с “македонска” тематика; заличаване на страници в учебниците по българска история и география, отнасящи се за Македония; отправяне на заплахи за арест, интерниране и физическа разправа с лица, отказващи да променят своето българско съзнание.

Назначените от управляващите среди след есента на 1944 г. ръководители на трите македонските организации в страната – Съюза на македонските братства и дружества, Македонския научен институт и Илинденската организация, развиват дейност, която изцяло обслужва правителството на ОФ.

Активността им се засилва особено преди изборите за ХХVI Народно събрание (18 ноември 1945), за VI Велико народно събрание (27 октомври 1946), за референдума за формата на държавно управление (8 септември 1946). Водачите на преселническите формации подкрепят правителството и по време на преброяването през декември 1946 г., когато 169 444 българи в страната насилствено сменят своята идентичност, за да се превърнат в “македонци”.

Във външнополитически аспект бежанските водачи подкрепят напълно водената от правителството политика на приятелство и братство с народите от СССР. Те адмирират развитието на ФНРЮ и особено на НР Македония, чиито постижения в политическия, стопанския и културния живот са рекламирани обилно в печата. В противоположна плоскост са настроенията на преселническите формации към Гърция, която е в състояние на гражданска война. Те споделят негативните позиции на София спрямо Атина заради извършения етнически натиск над българите (представени като „славомакедонци”) в Егейска Македония. Известни дейци внушават на братствата и обществеността в страната, че проблемът с новата бежанска вълна, както и македонският въпрос в неговата цялост, може успешно да се реши чрез включване на Егейска и Пиринска Македония към НР Македония в рамките на ФНРЮ.

По политически причини бежанските организации променят след 1944 г. взаимоотношенията си с формациите на задокеанската македонска емиграция. Съюзът на македонските политически/патриотични организации в САЩ, Канада и Австралия е обявен за враг на “македонската свобода”, в противовес на Македонския народен съюз, който действа съобразно напътствията от СССР и НР България.

Разформироването на бежанските македонски организации през пролетта и лятото на 1947 г. е логичен завършек на близо тригодишната политика на българските управляващи среди когато вместо да бранят българщината в Македония, преселническите формации са заставени да величаят “македонската” култура, нация и език, а също и “културната” автономия на Пиринския край.

Скъсването на съветско-югославските отношения през 1948 г. оказва влияние и в София. То охлажда ентусиазма на управляващите за териториални отстъпки, свързани с предаването на Пиринския край към НР Македония, и за изграждане на българо-югославска федерация. Пред XVI пленум на ЦК на БРП (к), проведен на 12 юли 1948 г., първият български държавен ръководител Георги Димитров публично констатира погрешния курс на страната по македонския въпрос. Според него, заради „собствени опущения и недоглеждания” спрямо тяснонационалистическата политика на югославските и македонските ръководители се създало недопустимо положение Пиринският край да бъде „фактически ръководен от Скопие” и да се превърне в “държава в държава”.

След есента на 1944 г. настъпват трудни изпитания за физическото оцеляване на жители в НР Македония, получили забрана да се изявяват като българи. Санкциите са различни по тежест. Често се достига и до смъртни наказания. Сведенията показват, че разстреляните и репресираните македонски българи, които минават през лагери и затвори през тоталитарния период са десетки хиляди души. Конкретните сведения са „смущаващи” и малко познати в Европа и дори в България. Значителна част от тях се съхраняват в сродни архивни институции в Белград и Скопие, което предполага, че някога ще бъдат обработени, разсекретени и предоставени за широко обществено ползване. Интересни съждения по този повод могат да се открият в епилога на книгата „Балканските държави и македонският въпрос”, написана от известния полски изследовател проф. Антони Гиза. В тази заключителна част именитият полския учен обобщава многогодишните си наблюдения за цяла Македония, правейки една своеобразна дисекция на епохата от 1944 до зората на новия ХХI в. В пасажите, посветени на Вардарска Македония, проф. Гиза синтезирано споделя мисли, които по-скоро имат вид на една тъжна, но исторически вярна констатация, която оставяме без коментар: „След Втората световна война в съдбата на поделена Македония не настъпват съществени промени. Вардарска Македония влиза в състава на Федеративната народна република Югославия като отделна единица под името Народна (по-късно – Социалистическа) република Македония. Там с пълна сила се развихря македонизмът, въздигнат от верните на Тито скопски сърбокомунисти до ранга на държавна доктрина. Веднага след създаване на НР Македония там започват небивали репресии срещу всичко българско и срещу всички лица с българско национално самосъзнание. Те са натиквани в затвори и концентрационни лагери и са избивани без съд и присъда. Чак до началото на 90-те години там действа т.нар Закон за македонската национална чест, предвиждащ затвор за всеки, който се осмелява да се чувства българин. В продължение на десетилетия в Р Македония се развива антибългарска пропаганда, а внасянето и притежаването на българска литература или преса е третирано като престъпление. Усилено се налага изкуственият “македонски” език. Десетки псевдо-учени са впрегнати да съчиняват “отделна история на македонския народ” още от времето на... Александър Македонски! Същевременно за развитието на промишлеността, селското стопанство и културата във Вардарска Македония се полагат възможно най-малко грижи. В продължение на десетилетия тя остава “завареното дете” на югославската държава винаги, когато става дума за подялба на федералния бюджет. В резултат на тази политика Вардарска Македония докрай си остава един от най-слабо развитите райони на бивша Югославия.”

Не е по-радостна ситуацията и за македонските българи в Гърция. Обезбългаряването на Егейска Македония продължава и в годините след Втората световна война, когато предвоенното статукво в Македония е възстановено. Мнозина егейски българи получават тежки присъди, вкл. и смъртни наказания, обвинени като участници в български пропагандни организации.

Вследствие на Гражданската война в Гърция (1946–1949) над 20 000 души идват в България, за да спасят българското си име. По външнополитически внушения София не удовлетворява желанието на повечето егейци да заживеят „под една стряха” със сънародниците си и насилствено репатрира 17 000 души към НР Македония. Тя обаче на свой ред не ги „припознава” като родина-майка и заедно с други бежанци, прекрачили пряко граничната полоса с Егейска Македония, им „показва вратата” към различни държави от Централна Европа до Азия. След множества страдания и унижения отделни семейства на македонски българи успяват да се завърнат в България. Тежък изселнически маршрут от Гърция имат и над 17 хиляди деца на възраст от 2 до 14 години. Значителна част от тях са потомци на македонски българи. За да бъдат спасени от ужасите на Гражданската война, през 1948 г. те са изведени от Демократичната армия на Гърция към Албания, Югославия и България, а по-късно са евакуирани към Унгария, Полша, Чехословакия, Румъния, СССР. В България остават 670 деца.

Ограничителните мерки срещу проявите на българщина в Гърция продължават няколко десетилетия след Втората световна война. В Егейска Македония те се отнасят за  всеки, който желае да носи българско име, да говори на майчин български език, да съхранява и разпространява духовната и материална култура на своите български предци.

Независимо от изявленията на управляващите в България през 1948 г., за истински поврат в държавната политика за Македония и македонския въпрос са необходими още две десетилетия. През 1968 г. се появява историко-политическата справка „Македонският въпрос”, издание на Института по история при Българска академия на науките. В отпечатаната брошурка тип „джобен формат” (68 с.) за първи път след 1944 г. официално се ревизира дотогавашното официално становище за историята на Македония и нейните коренни жители, погрешно представяни до този момент за небългари.

През следващата година (1969) Институтът по история при БАН прави нова важна крачка към „разсекретяването” на македонския въпрос пред обществеността. Той отпечатва ценен документален труд с наименование „Документи и материали за историята на българския народ” (562 с.), с тираж 10 000 бр. Томът е обнародван и на английски език, а в съдържанието са включени 347 документа и материала. Сборникът всъщност се отнася за историческия процес в Македония, показвайки белезите за българския произход на населението в областта от VII в. до 1940 г. Съставителите в „прав текст” обясняват на първа страница в предговора една от причините за появата на труда: „Трябва да отбележим обаче, че напоследък особено зачестиха публикациите, в които се изопачава и фалшифицира по недопустим начин историята на българския народ. Завидно място в това отношение заемат дейци на исторически фронт в една съседна страна, които упорито се стараят да наложат своите ненаучни концепции и в чужбина. За тая цел те си служат с всички позволени и непозволени средства. Скъсали с всякаква научна етика, югославски историци не само изопачават историята на българския народ, но и присвояват голям дял от нея”.

Независимо от последвалите яростни критики в Белград и Скопие срещу обнародвания сборник, през 1970 издателство „Наука и изкуство” продължава подетата линия за издаване на документални материали с двутомника „Васил Кънчов. Избрани произведения”.

Желаната промяна настъпва през лятото на 1978 г. когато управляващите се осмелят да реагират по-смело на новата антибългарска пропаганда в Белград и Скопие за признаване на “македонско национално малцинство” в Пиринския край. На 24 юли с.г. Министерството на външните работи на България излиза с безпрецедентна декларация, чрез която страната най-сетне истински се противопоставя на многогодишните политико-исторически предизвикателства. След юлската декларация настъпва промяна във външната политика на страната и се проправя пъртина и за други документалните издания по българския национален въпрос. Постепенно отпадат ограниченията за обнародване и на дълго чакащи изследвания на именити автори по македонския въпрос.

В началото на 80-те години се създават центрове/секции/групи/ към отделни институти, музеи и архиви в страната, в които започва усилена работа по издирване на документи; комплектоване на документални сборници; издаване на научни изследвания, свързани с националния въпрос и най-вече с Македония. Работещите в тях изследователи участват в регионални, национални и международни научни форуми, на които се поставят за обсъждане проблеми, свързани с македонския въпрос. С такава дейност се заема от 1990 г. и възстановеният Македонски научен институт. Той се превръща в притегателен общобългарски център за най-вещи специалисти от различни научни сфери в страната и чужбина, имащи отношение към македонския въпрос.

Държавна агенция „Архиви” (преди Главно управление на архивите) също отговаря на обществените нагласи да потърси историческата истина за Македония и нейното коренно население. Многобройни издания от поредицата „Архивите говорят” и отделни публикации в сп. „Архивен преглед” и „Известия на държавните архиви” спомагат за разкриване на разнопосочни проблеми от македонския въпрос. Все в тази насока е и настоящият сайт, който ще предложи на обществеността в България, Балканите и по света познати, но и непознати четива за многоликия македонски въпрос.

 

 

    В тази последна по хронология част от сайта документалният набор в разделите „Чуждестранни свидетелства” и „Българите за себе си” по обясними причини е по-малоброен в сравнение с периода до 1944 г. Тъй като проблемите опират до „парещи” събития от нашето съвремие, то набавянето на подобни извори очевидно изисква по-продължително време, повече усилия и най-вече – „добра воля” за сътрудничество от сродни институции в балканските държави, свързани пряко или косвено с Македония. Тази празнина временно ще бъде запълнена с отделни документи или пасажи от изследванията на уважавани български и чуждестранни изследователи.


Ст.н.с. д-р Александър Гребенаров

 

 Print print  Send image

 
4. БЪЛГАРСКАТА ДЪРЖАВА СЛЕД 1944 Г.
4.1. ЧУЖДЕСТРАННИ СВИДЕТЕЛСТВА
    4.1.1. ДИПЛОМАТИЧЕСКИ ДОКУМЕНТИ И МАТЕРИАЛИ
    4.1.2. ПУБЛИКАЦИИ И ИЗСЛЕДВАНИЯ НА ЖУРНАЛИСТИ И УЧЕНИ
4.2. ДЪРЖАВНО-АДМИНИСТРАТИВНИ ДОКУМЕНТИ
    4.2.1. ПРОСВЕТА И КУЛТУРА
    4.2.2. НАУКА
    4.2.3. СТАТИСТИКИ
4.3. БЪЛГАРИТЕ ЗА СЕБЕ СИ
    4.3.1. ИЗЛОЖЕНИЯ ДО МЕЖДУНАРОДНИ ФОРУМИ И ОРГАНИЗАЦИИ, ПРАВИТЕЛСТВА, ЛИЧНОСТИ
    4.3.2. НАЦИОНАЛНИ ДВИЖЕНИЯ
    4.3.2.1. МАКЕДОНСКИ ОРГАНИЗАЦИИ В БЪЛГАРИЯ
    4.3.2.2. БЪЛГАРСКИ ЛЕГАЛНИ ФОРМИРОВАНИЯ В Р МАКЕДОНИЯ
    4.3.2.3. МАКЕДОНСКИ ОРГАНИЗАЦИИ В ЗАПАДНА ЕВРОПА, САЩ, АВСТРАЛИЯ

ДЪРЖАВНА АГЕНЦИЯ "АРХИВИ", ул. Московска 5, София 1000, www.archives.government.bg
Created with Face Control
, 2010