МОДЕРНА БЪЛГАРСКА ДЪРЖАВА (1878–1944)


 

В годините преди Руско-турската война от 1877-1878 г. българите,  имат изградена представа за териториалните измерения на бъдещата си държава. Тяхната надежда, че заседаващите през лятото на 1878 г. в Берлин държавници и дипломати ще подкрепят предложения руски проект от Сан Стефано не се сбъдва. Закъснялото освобождение на българите в сравнение с другите балкански народи (с изключение на албанците), както и засиленият интерес на великите сили към региона, предопределят стеснените географски граници на миниатюрната държавица Княжество България. Берлинският договор оставя в неговите граници близо три пъти по-малка територия в сравнение с договора от Сан Стефано.

Българският народ от всички области болезнeно приема новините от Берлин за намаленото отечество. Първи реагират българите от Кресна, Разложко, Мелнишко и Малешевско, които на 5 ноември обявяват чрез оръжието си, че не желаят да живеят разделено от своите събратя в Княжество България. Започва въстание, известно като Кресненско-Разложко. Към края на сраженията, на 26 ноември 1878 г. британският агент в София У. Палгрейв пише доклад до външния министър на Великобритания Р. Солзбъри за броя на българските селяни от региона, които са убити, измъчвани, осакатявани или отвличани за откуп в периода между подписването на Берлинския договор и избухването на бунтовническото движение. В края на доклада Палгрейв пише: „Ако Ваша светлост пожелае, ще изпратя оригиналните документи. Те обаче са твърде неприятно четиво...“ Броят на убийствата и насилията през м. декември 1878 г. нараства толкова много, че дипломатическият агент У. Палгрейв набира смелост да изпрати част от ужасяващата статистика до Форин офис. Дори и с риск да разстрои прекия си началник лорд Р. Солзбъри с „твърде неприятно четиво“, той му съобщава, че в Мелнишко, Разложко и Малешевско са изгорени и разрушени 1407 къщи, 41 църкви, 15 843 души са потърсили убежище в България, а 588 души са убити!

Водещата роля за реализиране на националния идеал след създаването на модерната българска държава се поема от управляващите среди – монарх, правителство, парламент. Поотделно или заедно с екзархийските духовници, управляващите полагат усилия да опазят българското население от влиянията на чуждите пропаганди в Македония. Значим успех и пример за успешна дипломация са извоюваните седем екзархийски берати за български владици в областта през 90-те години на XIX в.

 
Солунската българска гимназия

В началото на 90-те години на ХIХ в. в борбата за освобождение се намесва активно трети важен фактор – възроденото българско националноосвободително движение. За разлика от времето до 1876 г., сега в неговия обсег се включени две области, останали под суверенитета на Османската империя – Македония и Тракия. На 23 октомври 1893 г., след няколко неуспешни опита за учредяване на организирано движение, шестима съзаклятници в Солун полагат основите на Македонска революционна организация. Тя се съгражда въз основа на опита и традициите на някогашната Вътрешна организация, ръководена от Васил Левски. За кратко време Македония, а по-късно и Тракия, се покриват с мрежа от комитети, начело на които стои Централен комитет.

 

Освободителните дейци обявяват, че ще се борят чрез революционни средства и пътища за извоюване на пълна политическа автономия (самоуправление) на двете области. Три години след учредяването й пак в Солун, първоапостолите и техните съидейници наименоват организацията Български македоно-одрински революционни комитети. Тя запазва българския си характер и по-късно, когато приема популярното наименование Вътрешна македоно-одринска революционна организация (ВМОРО).

През март 1895 г. в София се създава друга организация на македонските българи, наречена Македонски комитет. Тя има за цел да извоюва за населението в Македония и Одринско политическа автономия, приложена и гарантирана от великите сили. Предвидените средства за постигане на автономията са легални, но в устава й се допуска, като последна възможност за въздействие и въоръжена борба. През 1900 г., когато организацията се преименува на Върховен македоно-одрински комитет (ВМОК), тя вече е фактор в освободителното движението и ценен партньор на ВМОРО. Цялата документация на ВМОК е на български език.

В четиридесетгодишната история на ВМОРО също няма известен програмен документ с първообраз, написан на друг език. Обръщенията до великите сили, международните институции, европейската общественост или отделни именити личности се превеждат от български на съответния език. Пак на български език е и Възванието на Главния щаб в Битолския революционен окръг, както и всички документи от Илинденско-Преображенското въстание през 1903 г.

Безкомпромисно и актуално звучат словата на световно известния английски археолог Артър Ивънс, написани скоро след погрома на въстанието. Независимо от симпатиите си към културата и традициите на Гърция, в публикувана на 30 септември 1903 г. във в. „Таймс” обзорна статия за съотношението и разпределението на отделните народности в Македония Ивънс заявява: „… Нека да започна с коригирането на една почти всеобща заблуда. Там [в Македония] няма „македонци”. Има българи. Има румънци – останки от латиноговорящите жители на римските илирийски провинции, които още се срещат в планината Пинд и в съседните градове. Има гърци, включително малко или много изкуствено елинизирани румънци. Има „турци”, включително българите мохамедани и някои чисто турски села в долината на р. Вардар – представители на заселване, по-рано от османското завоевание. Има примес от шкипетари, или албанци, по западния и северния край. Най-накрая, в Солун има многобройно население от испански евреи. Но там няма „македонци”.

Неприятно задължение е да казваш на приятелите си в родината истини, но гръцките претенции към Македония, поне що се отнася за по-голямата част от вътрешността на страната, са илюзия…

Един от най-комичните резултати от тази състезателна етнография беше една карта, публикувана преди няколко години под покровителството на Атина и разпространена в страната. Според нея Македония по практически съображения е разделена на два елемента – гърци и „българоговорящи гърци” – все едно някой келтски ентусиаст да раздели Англия на уелсци и на „англоговорящи уелсци”!...

Факт е, че дори у нас – до голяма степен поради користни усилия да се прикрие истинското положение – огромният превес на българския елемент в Македония се разбира съвсем недостатъчно. Аз мога само да кажа, като мое лично впечатление след изучаване на почти цялата вътрешна част на провинцията, че освен вече споменатата ивица и няколко малки градски центрове, практически цялата маса от населението е славянско, говорещи характерно български диалекти. Българските особености, като поставянето на члена след думата, се простират дори до Скопската област, за която понякога претендират сърбите, чиято истинска реч започва едва на север от Шар планина. Там, където гръцкият елемент е в мнозинство, както в някои малки градове като Костур, натежават гъсто населените български села наоколо. Този голям превес на българския елемент е основен фактор при сегашното положение, който е бил добре отбелязван от статистиката, взета от гръцки източници. Това вероятно не се разбира достатъчно от чужденци и дори от консули, чиито впечатления от Македония са се ограничавали главно с градове като Солун и Битоля…”!

Излъганите надежди за промяна в статута на българското население в Македония след въстанието от 1903 г., и особено след Младотурската революция от 1908 г. принуждава управляващи среди в София да преосмислят своята политика по българския национален въпрос. Налага се мнението, че са изчерпани всички познати до този момент средства за разрешаване на националния проблем, а освобождението и обединението на двете области Македония и Тракия с България може да се разреши единствено чрез война срещу Османската империя. И тя идва – в името на националния идел – след тотална промяна във въоръжение, икономика, култура, пропаганда… и обществена нагласа!

Анализът на събитията показва, че повече от три десетилетия след 1878 г. управляващите в страната се справят с различните препятствия по пътя към реализиране на националния идеал (обединение на Източна Румелия с Княжеството; увеличаване на екзархийския диоцез; обявяване на българската независимост; присъединяване на части от Тракия и Македония след участие в обща война срещу Османската империя).

Българската държава променя тактиката за постепенно реализиране на националната си програма. След 1912-1913 г. управляващите среди правят съществена и фатална за бъдещето на страната грешка. Опиянени от победата и набрали самочувствие от Балканската война, те проявяват необоснован максимализъм. Без осигурен неутралитет на някоя балканска държава и подкрепа на велика сила, провокирана или не – България напада своите бивши съюзници.

 

Изоставянето на принципа за разрешаване на българския национален въпрос „стъпка по стъпка” довежда до национален погром. Часове след “деня на престъпното безумство” (16 юни 1913 г.) страната получава удари от всички съседи. Резултатът от последвалите военни действия и по-сетнешни договори е плачевен. Парижката мирна конференция (1919), известява на всеослушание поредната българска национална катастрофа.

След края на Първата световна война в съседните държави остават територии, населени с повече от 1 млн. българи. Мнозина от тях, под страх от насилие и асимилация, напускат родните си места в Македония. Заедно с изтеглящите се български военноадминистративни власти, те навлизат в старите предели на страната, където търсят и намират подслон, препитание и закрила. Други тръгват към далечни континенти – Америка или Австралия, където се устройват и голяма част от тях не забравят своя народностен произход. Трети, остават по родните си места като се опитват да запазят българския дух и име, но за съжаление не винаги успяват.

Първата вълна на преселническия поток от Вардарска и най-вече от Егейска Македония навлиза в страната непосредствено след войната. Процесът продължава интензивно от 1918 до 1925 г. и включва като участници в преселението над 100 000 македонски българи. Най-голям брой бежанци от Егейска Македония (и Тракия) се отправя към Бургаски окръг. Български бежанци са насочени за заселване към някои градове и принадлежащите им села в Южна България (Свиленград, Хасково, Пловдив, Кушу кавак (дн. Крумовград), Ортакьой (дн. Ивайловград), Стара и Нова Загора, Смолян), към София, както и към Северна България (Варненско, Русенско, Горнооряховско, Свищовско, Никополско, Видинско). Поради близостта с Егейска и Вардарска Македония в Петрички окръг са настанени множество бежанци от двете области, а окръгът са нарежда на второ място (след Бургаски) по броя на заселените бежанци. В градовете и селата в страната, където усядат бежанците често се обособят македонски квартали или махали. Наименованията на отделни села, както и улици в по-големите градове често носят имената на географски обекти (планини, реки, градове) или на известни просветно-църковно и освободителни български дейци от Македония.

 

Бежанци

Бежанците навлизат бързо и лесно във всички сфери на цялостния живот в страната. Това се дължи на липсата на етническа, езикова и културно-просветна преграда между преселниците и населението в старите предели на България. Те запазват регионалната си самобитност, но се изявяват като истински родолюбци, борещи се със легални средства за съхранение на българщината в Македония.

Една от тежките клаузи в Ньойския мирен договор, която София е принудена да подпише на 27 ноември 1919 г. е за Конвенцията за доброволна размяна на население между България и Гърция. Тя се отнася за всички преселници между двете държави, променили своето местожителство след 1900 г. и урежда техния статут и имуществени проблеми. Тя предвижда парични обезщетения за оставените недвижими собствености на преселниците. Първоначално споразумението се отнася за българите, населяващи Егейска Македония и съответно за гръцките жители на селища от черноморското крайбрежие, Пловдив и Асеновград. След войната между Гърция от Турция през 1922 г., търсейки селища за приютяване на гръцки бежанци от Мала Азия и Източна Тракия, Атина разширява географския обсег на Конвенцията. През 1923 г. тя включва допълнително споразумение със София, което засяга и българското население от Западна Тракия. Промяната в спогодбата предизвиква нов преселнически поток от Гърция към България. Мнозина местни жители са насилствено изселвани към българските граници или са интернирани из островите на Егейско море, Средиземноморието и в Тесалия.

През 1927 г. към конвенцията е включена нова спогодба, която доурежда начините и сроковете за обезщетение на преселниците. Тя става известна в историята като “Моллов-Кафандарис” по името на тогавашните финансови министри на България и Гърция. Новото споразумение третира срока и начина за обезщетяване на преселниците от двете държави. Поради многократно надвишаване на проектираната първоначална сума от 1919-1920 г. за обезщетение, Атина и София променят някои финансови параметри в ущърб на бежанците. Във валутно изражение стойността на ликвидираните български имоти надвишава 21 млн.$, а на гръцките бежанци – 10 млн.$. На практика задълженията на Атина са още по-големи, тъй като по различни причини над 9 000 дела на български бежанци са оставени без последствие. Те не получават никакво обезщетение, а други няколко хиляди преселници не подават изобщо декларации, поради желанието да се завърнат в родната къща. През втората половина на 1931 г. Атина отказва да изпълни паричните си задължения към македонските и тракийските бежанци в знак на протест срещу решението на София да обяви мораториум по репарационните плащания.

След Голямата война националноосвободителното движение на българите от Македония и Тракия, поставено при различни условия се разделя. ВМОРО се преименува на ВМРО, а македонските бежански организации се обособяват от тракийските. Установявайки се в България, македонските бежанци възобновяват или учредяват легални организации с пропаганден, благотворителен и културно-просветен характер. Те са регистрирани съгласно законите в страната, имат свои устави, ръководства, издават печатни органи (списания и вестници). Организационната им структура включва мрежа от дружества (братства), които са колективни членове на легалните формации. Важен приоритет в дейността им е външнополитическият. Те изпращат материали до ОН, великите сили, общественици, политици, именити личности. В тях се изразява протест срещу несправедливите договори, настоява се за завръщане на бежанците след гарантиране на правата им и за спазване на договорните клаузи за покровителство на българските малцинства. Легалните организации съдействат при посрещането и настаняването на преселниците, отпускат им помощи, търсят подходяща работа за тях, улесняват взаимодействието им с административните органи при усвояване на т.нар. бежански заем (1926) и др.

Наред с възстановените традиционните бежански организации – братствата, които имат аналог в годините преди Първата световна война, преселниците от областта създават и нови легални формации – Илинденска организация, Македонски младежки съюз, Македонски женски съюз, македонска парламентарна група, македонски банки. На обществени начала бежанците създават Македонски научен институт, в който членуват известни учени, преподаватели, публицисти и общественици, изследващи историята, езика, географията, икономиката, духовната и материалната култура на българите в областта.

 


Македонската емиграция в Северна Америка също не остава безучастна към проблемите на своите сънародници и веднага след войната обявява в Чикаго своето желание – Македония да се обедини с България. Съюзът на Македонските патриотични организации в САЩ и Канада, учреден през 1922 г., отстоява в своята дълголетна история познати искания за правата на населението и за придобиване на независим статут за Македония.

Все с цел освобождение на родния край, след завършване на Парижката мирна конференция македонските българи подновяват и въоръжената борба, която е другият съществен дял от освободителното движение. Вътрешната македонска революционна организация (ВМРО) наследява традициите на ВМОРО, опитвайки се да брани българщината в областта с въоръжени средства. В някои моменти тя предлага „да сложи оръжие”, ако управляващите в Белград и Атина се откажат от асимилационните си стремежи в Егейска и Вардарска Македония.

 

Организацията подкрепя изявите на лица от Македония, които представят пред Обществото на народите в Женева петиции от името на българското население в областта. Процедурата за разглеждане на малцинствените въпроси обаче е усложнена, заради нежеланието на великите сили – победителки да се „отварят” подобни болезнени проблеми. За практическото реализиране на идеята за обявявяне на Вардарска Македония за Южна Сърбия, а населението и – за сръбско, се предприема засилена колонизация на областта; посърбяват се всички български екзархийски училища и църкви; променят се фамилните имена от „ов” и „ев” на „ич”; налагат се нормите на сръбския език; подлагат се на репресии лица, дори ученици и младежи, изявяващи българско самосъзнание.

Не е по различна ситуацията и в Егейска Македония, където малцинствените права на българите остават „на книга”. И тук не липсват физически разправи, икономически принуди и мерки за промяна на именната система. В областта са закрити или преименувани всички някогашни български църковно-просветни огнища, ръководени от Екзархията до 1912 г. Патриаршията установява пълен контрол над църковните дела. Гърция се опитва да „прочисти” областта от местните български жители, обявени за славофони, чрез Конвенцията за доброволна размяна на населенията.

И след Първата световна война, мнозинството от водачите и първостепенните дейци на освободителната борба не се отказват от идеята за самостойна Македония, а при благоприятни условия, и търсене на възможности за присъединяване към България. Има и македонски дейци, които под влиянието на прокомунистическата пропаганда „прегръщат” идеите на Коминтерна и СССР, вкл. за създаване на „македонска нация”. Има и друга група дейци, която, получава морална и материална помощ от Югославия срещу обещание за противодействие и обезсилване на ВМРО. На 19 май 1934 г. новите управляващи среди в България, дошли на власт след преврат, разформироват ВМРО и ограничават дейността на легалното македонско движение.

В следвоенните години, за разлика от своите предшественици, дипломатите на великите сили – победителки, по-рядко говорят за българската етническа принадлежност на жителите в Македония. Те отминават с „лека ръка” страданията на населението не поради непознаване на причините за тях, а заради геостратегическите интереси на своите държави, желаещи да се запази по-дълго статуквото между победители и победени. По-специфичен характер през периода имат въшнополитическите изяви на СССР. В първите години след войната, като потърпевш той се опитва да промени ситуацията в Европа, признава наличие на българско население в Македония и определя неговата борба за справедлива. През тридесетте години на XX в. СССР рязко променя позициите си. Неговите управляващи решават да отдалечат „призрака” на новата световна война и са вече „за” статуквото. Затова „забравят” за българския корен на населението в областта, обявяват се за прекратяване на борбата срещу Югославия и пускат в обращение спомената идея за „македонска нация”!

След близо две десетилетна международна „карантина” и изтърпени унижения във връзка с Ньойския договор, от средата на 30-те години България излиза от дългата изолация. Нещо повече. В навечерието на новия световен конфликт и особено след неговото начало, въпреки териториалното й осакатяване и намалелите й човешки ресурси, тя се превръща от балкански “заден двор” в желан икономически и военен партньор. Великите сили вече се отнасят с други разбирания към нея, оценявайки внимателно националните й интереси и качества, като бъдещ съюзник или евентуален противник. Настъпват нови дни за предложения и ухажвания към българската държава. Не липсват и нови надежди за бежанците в страната и за населението в оставените под чужда власт области, вкл. и в Македония, за справедливо разрешаване на българския национален въпрос. Те се засилват след поражението на Югославия и Гърция в т.нар. Априлска война (1941) и особено след навлизането на българските войски в Западните покрайнини и Поморавието (18 април), във Вардарска Македония (19 април) и Беломорието (20 април). С подписаните след няколко дни споразумения във Виена между Германия и Италия, новоприсъединените земи са инкорпорирани към земите на царство България и се създава Обединена България (1941–1944 г.).

 

Българските войски в Македония не стъпват върху „необетована земя”. В Скопие, в процеса на разпадане на югославската армия, се полагат основите на Български централен акционен комитет с важни обществено-политически функции. За броени дни той разпрострира структурата си из цяла Вардарска Македония. Създава няколко местни акционни комитети и в Егейска Македония и влиза в контакт с представители на новосъздадения Български клуб в Солун. За разлика от акционните комитети, които се разпадат след установяване на административните и военните власти във Вардарска Македония, Българският клуб в Солун разширява дейността си и се утвърждава през следващите години, като ценно средище на българския дух в Егейска Македония.

Някои от документите, отнасящи се за военния период, са съставени след септември 1944 г. в българската държава. Става дума за обобщаващи доклади, които дават цялостна картина за развитието на стопанския, обществено-политическия живот, църковно-просветния и културния живот в Македония през годините на Втората световна война. В отделни приложения се представят статистики за етническата и религиозната принадлежност на местното население. По традиция те често предизвикват разгорещени научни диспути, заради съмнения в надеждността на източника, динамиката на процесите и националната обвързаност на техния съставител. Такива обаче са статистиките на българската държава. “Точни или не” – те винаги ще останат основна база за сравнение, тъй като през периода на Втората световна война София е водещият фактор за по-голямата част от територията на Македония.

Ст.н.с. д-р Александър Гребенаров