english  bulgarian    
 за проекта   начало  документи  договори  карти  личности  книги  хронология  библиография  галерия  контакти 
 trans.gif27.02.2017

  1. СРЕДНОВЕКОВНА БЪЛГАРИЯ (VII–XIV В.)  
  2. БЪЛГАРИЯ ПОД ОСМАНСКА ВЛАСТ (XV–XIX В.)  
  3. МОДЕРНА БЪЛГАРСКА ДЪРЖАВА (1878–1944 Г.)  
  4. БЪЛГАРСКАТА ДЪРЖАВА СЛЕД 1944 Г.  
 

Средновековна България (VІІ-ХІV в.)

 

Историко-географската област Македония, като част от Византийската империя, е подложена през VІ-VІІ в. на значителни етнически промени. Големи славянски маси нахлуват и опустошават областта почти през целия VІ в., като дори започват да усядат временно. Те действат самостоятелно или в съюз с българи и авари. Същинското заселване на славяните се осъществява в края на VI в. и първите десетилетия на VІІ в.

След смъртта на кан Кубрат, управляваната от него “Стара Велика България” в района северно от Кавказ между реките Дон и Кубан започва да се разпада под натиска на хазарите. Четвъртият негов син кан Кубер намира убежище в Панония под върховенството на аварския каган, който го определя за началник на всички българи в неговата държава. Когато през 680-681 г. кан Аспарух основава Дунавска България, Кубер се опитва да положи основите на още една българска държава, но в Македония, като се заселва в Керамисийското (Битолското) поле и се опитва да завладее главния град на областта Солун. Опитът завършва с неуспех, а част от българите са преселени в Тракия, като всички са включени във военно-административната система на Византия.

Присъединяването на българите и славяните от областта Македония към България е постепенен процес, който продължава около 60 години. Първата акция на българската държава се отнася към 774 г., когато кан Телериг (768-777) насочва 12-хилядна войска към населената със славяни византийска административна област,  архонтия Берзития – около Велес, Прилеп и Битоля. През 798 г., кан Кардам (777-803) изпраща отряд, който разбива войската на византийския стратег на Тракия в района на р. Струма. Военните действия на кан Крум (803-814) през 808-812 г. и завладяването на Сердика (София) откриват пътя към Източна Македония. Траен контрол върху нея се установява през 837 г. при управлението на кан Персиан (836-852). Оттук постепенно българската власт се разширява към Централна и Западна Македония, като са присъединени поречията на Вардар, Дрин, Черна и областта на Преспанското езеро. По времето на кан/княз Борис І (852-889) в тази територия, наричана “третият дял на българското царство” или “Долната земя”, са сформирани три административни области (комитати) – Брегалница с център Скопие, Кутмичевица с център Девол, а по-късно Охрид, и един с неизвестно име с център Тивериупол/Струмица.

След официалното приемане на християнството през 865/866 г. и особено след 886 г., пристигането на учениците на Кирил и Методий в България, Охрид става второто средище за просветно-книжовна дейност. Там е изпратен Климент, да обучи църковен клир, който да извършва богослужението на български език. Когато през 893 г. този език е приет за официален, Климент е назначен за “пръв епископ на българския език” в областта Драгувития и Велика, а на негово място в Охрид е изпратен Наум, който построява църква, чийто ктитор е княз Борис І.

Превземането на Солун от арабите през 904 г. дава възможност на цар Симеон (893-927) да разшири територията на България, така че границата й с Византия да отстои на 20 км северно от града. Тя се запазва и при царуването на неговия син Петър І (927-969).

След падането на Източна България под византийска власт през 971 г., центърът на българския държавнополитически живот се измества на югозапад – първоначално в Средец, после в Скопие и накрая в Охрид. Начело на българите застават синовете на комит Никола, управител на Средецката област, – Давид, Мойсей, Арон и Самуил, към които се присъединява и избягалият от плен син на цар Петър, Роман. Започва една близо половинвековна епопея за отстояване на българската независимост. Макар и за кратко е освободена Североизточна България. След смъртта на неговите братя и на цар Роман (977-997), начело на държавата остава цар Самуил (997-1014). Той успява да наложи контрол върху Адриатическото крайбрежие от Драч до Задар и княжествата на Босна, Рашка и Зета. Опитите му за превземането на Солун обаче са неуспешни.

 

Войските на цар Самуил обсаждат Солун и убиват дук Григорий Таронит. Миниатюра от мадридския препис на хрониката на Йоан Скилица (ХІ-ХІІ в.)

Решителното сражение между византийци и българи става при с. Ключ, Петричко през 1014 г., когато са пленени 15 000 българи. По заповед на император Василий ІІ те са ослепени, като на всеки 100 от тях е оставен за водач един със здраво око. При тази гледка Самуил получава сърдечен удар и умира, а императорът е наречен с прозвището “Българоубиец”. Българската държава е завладяна окончателно през 1018 г., когато при обсада на Драч загива цар Йоан Владислав (1015-1018), синът на Арон, който три години преди това узурпирал трона, като убил своя братовчед цар Гаврил Радомир (1014-1015). От югозападните български земи се формира отделна византийска военноадминистративна единица – тема България с център Скопие. Отделни части от областта Македония влизат и в темите Стримон и Солун. С три златопечтни грамоти (хрисовули) император Василий ІІ учредява Охридска автокефална архиепископия “на цяла България”.

През 1040 г. в тема България избухва въстание, начело с Делян, син на цар Гаврил Радомир от първия му брак с унгарска принцеса. Той е коронясан за български цар, приемайки името Петър (ІІ). Въстанието се разпростира чак до Епир и Тесалия. Опитът за завладяването на Солун (1041) обаче се проваля, поради грешки на присъединилия се към въстанието Алусиан, син на цар Йоан Владислав, който споразумявайки се с византийския император, ослепява Петър Делян и става основната причина за потушаването на въстанието. През 1072 г. в Скопие избухва ново въстание, начело с Георги Войтех, произхождащ от стар кавхански род. По негова молба, зетският княз Михаил Бодин изпраща на помощ своя син Константин. В Призрен Константин е коронясан за цар на България под името Петър (ІІІ). Но при разгръщането на бойните действия въстаналите претърпяват военен неуспех.

След възстановяването на българската държава на север от Балкана през 1185 г., братята Асен и Петър се насочват към освобождението на Македония, като действията им са подобни на тези на кановете през ІХ в. Първоначално се насочват към Сердика (1190) и долината на горна Струма. През 1195 г. цар Йоан Асен І (1186-1196) се спуска по средна и долна Струма и завладявайки Мелник и Струмица достига до Серес (Сяр). Идването на кръстоносците от Четвъртия кръстоносен поход при Константинопол през 1203 г. и създаването на Латинската империя (1204), развързва ръцете на българския цар Калоян (1197-1207), който освобождава Скопие, Призрен и вероятно Охрид. Към 1205 г. са освободени почти всички югозападни български земи. След 1209 г. по-голямата част от Македония се владее от севастократор Стрез, брат на цар Борил (1207-1218), а след неговата смърт е завладяна от епирския деспот Теодор Комнин. След битката при Клокотница (1230), където той е разгромен от българския цар Йоан Асен ІІ (1218-1241), областта Македония влиза отново в пределите на българската държава.

Дубровнишка грамота на цар Йоан Асен ІІ – 1230 г.

През 1246 г. никейският император Йоан ІІІ Дука Ватаци, възползвайки се от слабостта на България, завладява Сяр, Мелник, Скопие, Велес, Прилеп, Овче поле, Просек, Велбъжд и др. Българският цар Михаил ІІ Асен (1246-1256) през 1255 г. прави опит да си възвърне тези градове, в които избухва въстание, но българската войска е разбита в Тракия, а въстанието потушено. Сключването на Регинския мир лишава България от Македония. Последвалите междуособици, граждански войни и татарска хегемония в България позволяват на Рашка (Сърбия) да извърши своето първо разширение в Македония. През 1282-1284 г. крал Урош ІІ Милутин (1282-1321) завладява Скопие и областите Полог, Овче поле, Злетово, Пиянец, Велбъжд (Кюстендил) и др., като границата с Византия минавала на север от линията Струмица-Просек-Прилеп-Охрид-Кроя. Опит за предотвратяване на сръбската експанзия прави цар Михаил ІІІ Шишман (1323-1330) като сключва съюз с византийския император Андроник ІІІ Палеолог. През 1330 г. той е победен от крал Стефан Урош ІІІ Дечански (1322-1331) край Велбъжд, с което се слага край на опитите за освобождаване и присъединяване на Македония към българската държава. Крал Стефан Душан (1331-1355) през 1334 г. завладява Прилеп, Охрид и Струмица, през 1343 г. – Воден, Костур и Лерин, а през 1345 г. – Сяр и по-голямата част от Източна Македония до Христопол (Кавала). След неговата смърт обаче новопридобитите територии са разделени на многобройни княжества и деспотства, които стават лесна плячка пред османското нашествие. Въпреки че техните владетели признават васална зависимост спрямо турците, редица градове са завладяни и пряко.

Герб на България от ръкопис на арабски пътешественик,
края на ХІV в.

През 1383 г. пада Сяр, през 1385 г. – Щип, Велес, Прилеп и Битоля, през 1387 г. – Бер (Верия) и Костур. В края на 1391 – началото на 1392 г. е завладян Скопие, като тук са заселени турски колонисти. След смъртта на крал Марко и Константин Драгаш в битката при Ровине на 17 май 1395 г. цялата област Македония преминава към пряко турско управление за повече от пет столетия.

Политическите превратности, през които преминава историята на географската област Македония не накърняват нейния етнически характер. Дори нейните чужди владетели, а векове по-късно и редица източници говорят за преобладаващия в нея български народностен елемент.

Димитър Стоименов
Държавна агенция „Архиви”

 

 Print print  Send image

 
1. СРЕДНОВЕКОВНА БЪЛГАРИЯ (VII–XIV В.)
1.1. ЧУЖДЕСТРАННИ СВИДЕТЕЛСТВА
    1.1.1. ДИПЛОМАТИЧЕСКИ ДОКУМЕНТИ И МАТЕРИАЛИ
    1.1.2. ИЗВОРИ ОТ ПЪТЕШЕСТВЕНИЦИ И УЧЕНИ
1.2. ДЪРЖАВНО-АДМИНИСТРАТИВНИ ДОКУМЕНТИ
    1.2.1. СТОПАНСТВО И УПРАВЛЕНИЕ
    1.2.2. ПРОСВЕТА И КУЛТУРА
    1.2.3. ЦЪРКВА
1.3. БЪЛГАРИТЕ ЗА СЕБЕ СИ
    1.3.1. ПРОСВЕТА И КУЛТУРА
    1.3.2. НАРОДНИ ДВИЖЕНИЯ
    1.3.3. БИТ

ДЪРЖАВНА АГЕНЦИЯ "АРХИВИ", ул. Московска 5, София 1000, www.archives.government.bg
Created with Face Control
, 2010